ЗА МЕН

Все по-трудно ми е да кажа коя съм. Бих могла да Ви се представя с: "Аз съм Мария Ташкова, архитект, съпруга, майка на три деца, преминала през обучения и практики, свързани със себепознание, емоционална осъзнатост и саморегулация, човек с дълбока потребност да създава и вдъхва живот на идеи и пространства, творец на живота си, автор на различни проекти...", и всичко това би било вярно. Това са част от начините, по които животът се проявява през мен: роли, опитности, умения, постижения, отношения, загуби, истории... И все пак от известно време насам не се свързвам с тях така, както преди. Не защото нямат значение, а защото вече не ги преживявам като това, което съм. Те са неща, които живея, създавам, използвам, обичам… но някак си не побират усещането за "мен". Понякога, отвъд всички определения, се изпълвам с едно тихо присъствие, в което просто съм... Пространство, в което вътрешно е тихо и заедно с това — пълно с всичко. Богатство. Усещането да имам всичко в настоящия момент. Без мисли, които да ми казват, че нещо липсва, че нещо е недостатъчно. Без "трябва"...   

През лятото на 2016 г. един непознат за мен човек ми зададе въпрос, който промени посоката на живота ми: "Какво те подхранва, Мария? Какво обичаш да правиш за себе си, за да се подхранваш?" — притихнах и видях, че нямах отговор. Тъкмо бях родила третото си дете и бях дълбоко потопена в ролите си на майка, съпруга, дъщеря, снаха, сестра, приятелка... Бях свикнала да живея с мисъл за всички около себе си, но почти не познавах онова в мен, което има свои потребности, желания и копнежи — душата ми. И за първи път в живота си осъзнавах, че за разлика от останалите ми отношения, връзката ми с нея е за вечни времена. Не знаех какво бих искала да правя само за себе си, което да ме подхранва, но въпросът събуди в мен огромно любопитство. За първи път някой ме канеше да погледна навътре и при това не за да открия какво трябва да поправя, а за да разбера какво живее в мен.   

Започнах да осъзнавам колко малко познавах себе си отвъд отношенията и очакванията на другите. Ироничното е, че през целия си живот се опитвах до изтощение да бъда "по-добра", без да съм имала представа коя съм и от какво наистина се нуждая. Предстоеше ми да открия, че да бъда свързана с хората не означава да се сливам с тях; че в отношенията ми с другите хора границите са важни, за да сме по-свързани; че мога да обичам, без да изоставям себе си; че моите чувства и потребности имат място наред с тези на другите. Това откритие беше освобождаващо и заедно с това разтърсващо. Старият начин, по който разбирах себе си, вече не ми беше достатъчен, а още не знаех как да живея по новия. Именно тогава изпаднах в една от най-дълбоките и продължителни депресии в живота си. Тогава в ръцете ми попадна една книга — "Общуване без агресия: Наръчник по ненасилствена комуникация" на Маршал Розенберг. В нея открих надежда, че отношенията ми с мен самата и с другите могат да бъдат различни. Така започна моят път с Ненасилствената комуникация (ННК) и емпатията — път, който продължава и днес.   

Постепенно започнах да разпознавам различни форми на насилие, които често приемаме за естествени — и в отношенията ни с другите, и със самите себе си. Започнах да виждам и как тези модели могат да подкопават близостта и доверието много преди да се стигне до открит конфликт или раздяла. Разпознавах ги все по-ясно не само в отношенията си с хората, но и в начина, по който се отнасях към самата себе си — в изискванията, преценките, вътрешната критика, сравненията и опитите да бъда различна от тази, която съм. Постепенно започнах да опознавам тези модели, да забелязвам кога и как се проявяват и да откривам възможността да избирам друго отношение към себе си и към хората около мен. И макар че е възможно, описан така, процесът на преобразяване да изглежда бърз и лесен, в моя опит пускането на всички неработещи модели се усеща като цяла вечност. Това не е път, по който веднъж и завинаги оставяме трудностите зад гърба си и повече нямаме никакви предизвикателства. За мен това е път на непрекъснато откриване, учене и връщане към себе си. Уча се да чувам по-добре какво се случва в мен, да приемам чувствата си с повече разбиране и да срещам другите не през представите си за тях, а с любопитство към човека, който стои срещу мен.   

Десет години по-късно усещам все по-дълбоко смисъла на този път и все повече се наслаждавам на плодовете му в живота си. Това е най-вълнуващото пътешествие, на което някога съм поемала. През тези години живея като вдъхновен изследовател на връзката ми с живота през трудните моменти и на възможностите ми да създавам условия за човешко свързване. И все по-силно желание изпитвам да споделям с други хора онова, което продължавам да откривам. Защото вярвам, че когато започнем да се отнасяме към себе си с повече милост и разбиране, се отваря пространство за повече свобода, автентичност и близост — както в собствения ни живот, така и в отношенията ни с другите.


ЗА  ЕМПАТИЯТА

По природа съм интроверт и през целия ми живот отношенията с хората са ме плашели по един тих и вероятно незабележим за околните начин. Една част от мен винаги е копнеела за свързване, а друга силно се е съпротивлявала, защото е имала спомен за болката от неумелите ми опити за такова. В общуването по-често съм изпитвала срам и разочарование от себе си, отколкото радост и близост, затова и много пъти съм предпочитала да остана тиха и незабележима.   

Благодарение на Ненасилствената комуникация разбрах колко ценно е да изслушваме своя вътрешен чакал (по същество критик), вместо да му вярваме и сляпо да го следваме. И започнах да се уча да чувам какво стои зад думите му — от какво се страхува, за какво се грижи, от какво има нужда — и да откривам, че когато го изслушвам с емпатия, той престава да бъде само глас, който ме свива и ограничава. Започнах все по-добре да разбирам какво ми казва отвъд неприятната форма на изразяване, която обикновено иползва, и постепенно започнах все повече и повече да търся свързването и контакта с другите и да се освобождавам от желанието си да избягвам ситуациите, в които бих могла да бъда критикувана — външно или вътрешно. Дори се появи любопитство към онова, което критикът ми има да ми каже. Разбира се, това не означава, че вече не се страхувам или че винаги успявам да остана отворена към трудните си преживявания. Има теми, чието изслушване отлагам дълго, защото срещата с тях ми изглежда прекалено болезнена. Донякъде прилича на отлагането на посещение при зъболекар: тревожим се, представяме си колко неприятно ще бъде и с месеци или години го отлагаме, а когато най-сетне се решим да отидем, се оказва, че лечението всъщност е било по-поносимо, отколкото сме си представяли. "Забавното" обаче е, че отлагането на нещо важно за нас, обикновено призовава и нов чакал към "глутницата" вътре в нас, който да ни хапе с обвинения, че не постъпваме отговорно и отлагаме. И тогава вече... става наистина много блезнено.   

С времето се научих да се приближавам към страховете си с внимание и любопитство. Така, малко по малко, се появява повече свобода да избирам как да постъпя, вместо автоматично да се свивам и отдръпвам. Емпатията за мен се оказа не просто умение да разбирам другия, а начин да се завърна към себе си — с повече честност, нежност и приемане. Истински осъзнатото ми разбиране за емпатията дойде чрез личния ми опит в кръговете на споделяне на Емилия Илиева и Естер Гомбаш. Там я разпознавах като пространство, в което мога да бъда чута, без да бъда поправяна или направлявана в определена посока; да изследвам онова, което се случва в мен, без да бързам да го променям; да се срещам със себе си такава, каквато съм в този момент, без да изпитвам срам от това, което се случва в мен. Тези преживявания отвориха пред мен път към дълбока вътрешна промяна. Откривах, че когато някой присъства до мен с внимание и разбиране, мога по-лесно да се свържа със собствените си чувства и потребности, да видя неща, които преди са ми убягвали, и да намеря нови възможности там, където преди това съм виждала безизходица.   

Ден след ден, година след година, се учех да оставам с онова, което е — без веднага да го поправям и без да бягам от него. С внимание, търпение и състрадание се осмелявах да се срещам както със съзнаваните си преживявания, така и с онези дълбоки, болезнени пластове в мен, до които дълго не съм имала достъп. Този път ми разкри, че няма готови отговори за живота. Той ме научи да се вслушвам по-дълбоко, да приемам повече от онова, което откривам в себе си, и да се доверявам на възможността за промяна, която се появява, когато престана да се боря със себе си.   

Днес с радост създавам и водя пространства за срещи с деца и възрастни, в които човек може да бъде такъв, какъвто е, без да се налага да се доказва или да се стреми да бъде различен. Пространства, в които има място за истинско слушане, за тишина, за игра и изследване, за чувствата и въпросите, на които невинаги знаем как да отговорим. В работата си се опирам на дълбокото слушане, емпатията, телесната осъзнатост, медитацията и тишината. Защото съм преживяла колко много може да се промени, когато човек получи пространство да чуе себе си. Радвам се на възможността да създавам такива условия и да бъда свидетел на откритията, които хората правят по своя собствен път. Вярвам, че в нас се крият повече възможности, отколкото обикновено можем да видим. Понякога е нужно някой да остане до нас с внимание и присъствие, за да започнем да ги откриваме. И понякога първата крачка към промяната е просто да спрем за миг, да се вслушаме и да си позволим да бъдем там, където сме.


ЗА  ПР💚СТРАНСТВО

През лятото на 2019 г. получих покана и създадох "Пространство за общуване от сърце", като част от един учебен център в гр. Сливен. То бързо се превърна в любимо място на малка група от деца и родители. И макар че беше много специално за нас, в мен постепенно се зароди мечтата за ново — по-голямо, по-свободно и предлагащо повече възможности. И така започнах да си го представям и да се изпълвам с усещане за него. С времето образът му ставаше все по-жив, а усещането — все по-истинско. И постепенно то започна да става реалност и във външния ми свят. Появиха се възможности, започна строителство, а аз наблюдавах как онова, което дълго е живяло в мен, малко по малко придобива форма.   

Междувременно старото пространство и учебният център затвориха врати, а аз бях избрала да се посветя на карате — една голяма моя детска мечта, която започнах да живея чак на "стари" години, както се казва. Тренировките разкриха пред мен една непозната вселена. От човек, който никога не се беше записвал на спорт, на 40 години станах такъв, който тренираше по 10 пъти в седмицата (правех и двуразови тренировки). Участвах в две състезания (спечелих и медали) и преоткривах тялото и духа си по нов начин, включително и през възстановяването от доста неприятни за мен контузии, получени по време на тренировка. Може да се каже, че станах жив пример за това, че никога не е късно да открием атлета в себе си, дори ако не сме подозирали, че в нас живее такъв. 😊   

От юли 2026 г. новото пространство е напълно завършено и готово да бъде споделено с всеки, който се усети притеглен от него. И понеже още докато се строеше, започнах да го усещам в себе си като нещо съдържащо необятни възможности, някак от само себе си отпадна нуждата да го посвещавам на едно конкретно нещо, както постъпих с предишното, и го оставих отворено за всичко, съвместимо с него. Вместо да определям предварително какво трябва да се случва в него, ми се прииска да оставя място за онова, което тепърва щеше се роди — срещи, разговори, творчество, игри, тишина, споделяне и всякакви други форми на човешко свързване, които биха намерили своя естествен дом тук. За мен то не е просто място, в което да се провеждат дейности, а възможност да създаваме заедно нещо, чиято форма тепърва ще опознаваме. И добавих в логото му сърце, защото за мен сърцето е това, което отваря всяко пространство… 💚


Търсене