За безсилието и скритата сила

Днес по-рано бях попаднала в един от онези моменти, в които изборът ми да стана родител ми се е виждал като пълно безумие. Сякаш съм била в абсолютен амок, при това три пъти, избирайки това. И за пореден път за кратко си представих колко по-леко би могло да ми е сега, ако навремето не бях изпадала в такава невменяемост, а си живеех само с личните си трудности... Но тази мисъл се задържа само за кратко, защото веднага в мен заговори пробудената част, която ми напомни, че независимо от пътя, който съм избрала, трудностите, които преживявам, винаги са свързани с мен самата. Дори когато произтичат от трудностите на някой друг — в случая децата ми — в крайна сметка те докосват собствените ми ограничения по отношение на нещо. Децата и другите хора ми помагат да видя тези ограничения и да работя с тях.

Родителството за мен е най-предизвикателната арена за себепознание, защото ситуациите понякога са в такова изобилие и с такава интензивност, че ми е трудно да си поема дъх между отделните и да си напомня, че има и сладка част в тази роля, и че тя си струва цената. В моменти като настоящия обаче, когато съм в мир с това, което е, съм благодарна за избора, който съм направила някога, и бих го направила още много пъти. И съм благодарна, че душата е тази, която има думата за това през какво да преминаваме, а несъзнаваното в нас умело се грижи умът ни да остава заслепен в редица моменти, така че да се "подхлъзнем" по пътя на болката, защото именно оттам минава пътят към Любовта...

Любовта е онова, което търсим повече от всичко в живота си. Понякога обаче именно преминаването през болката ни отваря към нея. А моментите на безсилие, в които умът ни крещи и ни се иска да избягаме, са точно онези, в които можем да влеем още от онази по-голяма Сила в живота си...

😇

Накратко за днешната ситуация. Тя е съвсем банална. Дъщеря ми изпадна в гняв и безсилие заради домашното си по математика, което трябваше да напише, а урокът наближаваше. Искаше да го напише, но ѝ беше трудно да следва изискването на госпожата уравненията да бъдат записани по определен начин. Аз разбирах смисъла на това изискване, но за дъщеря ми то изглеждаше безсмислено, трудно и неприятно. Искаше ѝ се да се откаже от уроците по математика, макар че наскоро беше тръгнала на тях по своя инициатива и с огромно желание... Стоях до нея и исках да ѝ бъда подкрепа. Правех някакви опити, но в крайна сметка виждах собственото си безсилие да ѝ помогна. Изпълних се с отчаяние, мислейки си: "Не се справям...", и в мен се включи алармата за бягство от ситуацията.

Само че този път не избягах, както съм правила неизброимо много пъти в миналото (не буквално, разбира се, а като се изключвах посредством нещо). Избрах да присъствам в онова, което се случваше в мен.

Поех си дълбоко въздух няколко пъти и си казах:

"Ето това е ситуацията... (ролята ми на родител в случая) И ми е много трудно да съм в нея... Ужасно ми е трудно... Има част от мен, която иска да избяга от това... И ѝ се иска да е някъде другаде, където е по-хубаво и спокойно..."

(Това са думите, които наскоро споделих в друга публикация.)

И наблюдавах как онова, което се случваше в мен, беше същото, което преживяваше и дъщеря ми. Ситуациите ни наглед бяха напълно различни, но в същността си отразяваха едно и също нещо: безсилието ни пред трудността да се справим с дадено обстоятелство и желанието ни да избягаме от него...

Продължих да вдишвам дълбоко и да издишвам, давайки си емпатия. И наблюдавах как по един невидим начин това мое действие сякаш въздействаше и на нея. Собственото ми приемане на ситуацията водеше до отпускане и в нея. Усещах как с всяко мое вдишване и издишване тя ставаше все по-мека и спокойна. Енергиите ни буквално преливаха една в друга.

Накрая, когато се изпълних с мир, видях как тя, без нищо да казва, смирено си събра нещата, облече се и тръгна за урока. Отиде с ненаписано домашно, макар че по-рано отхвърляше това като вариант и предпочиташе изобщо да не отиде и да се откаже от уроците...

Избрах да споделя тази история, защото тя онагледява как винаги има какво да направим дори когато "няма какво да направим".

Просто работата е вътрешна...  

Мария Ташкова