Емпатията

ЕМПАТИЯТА

КАКВО Е ТЯ?

Има различни представи и определения за това, какво е емпатията. Много хора, които виждат в нея поемане от болката на другия, имат съпротива към емпатията, поради страх от емоционално обременяване с проблемите на другите. Също така емпатията бива отричана и от хора, които считат, че е безполезна в свят „пълен с идиоти“, които „си просят“ гнева им. Битува и нагласата, че ако човек е способен на емпатия, няма правото да се гневи, а според някои психолози тя дори може да бъде средство за манипулация. Не бих искала да се впускам в отричане или оспорване на изброените представи, нито на други, различни от моята за нея. Нямам нищо против всеки да поддържа в себе си убеждението, което го подкрепя. Имам доверието, че зад всяко вярване, което някой има, стои личен опит, който го превръща в истина за него. Това, което искам тук да споделя, е своето разбиране за емпатия и се надявам то да намери място в сърцата на повече хора.
Преди време, мислейки за това, че под едно и също понятие ние хората разбираме различни неща, се сетих за зелника на баба. Едната ми баба, светла ѝ памет, беше родом от странджанския край. Тя винаги правеше зелника с лапад. Майка ми, бидейки нейна дъщеря, също го правеше така. По тази причина аз от малка свързвах зелника със зеления цвят на лапада. Когато се омъжих и заживях в Сливен, откъдето е моят мъж, открих, че в този край зелникът е „зелник“, защото се прави със зеле. Бях шокирана от този факт, но разбирах, че и двете основни съставки имаха пълното основание да претендират за ястие с това име. Така или иначе, в моята представа зелникът и до днес се прави с лапад – просто защото с това съм свикнала и на вид, и на вкус, – а другото за мен е „баница със зеле“. Но приемам, че другите също имат правото да наричат зелник онова, което за мен не е такова. Сходно разногласие възниква и когато хората наричаме с различни имена едно и също нещо. Такъв например е случаят с друго кулинарно произведение, което в продължение на двайсетина години познавах единствено като „странджанка“, тъй като родният ми град е Бургас, а после открих – заживявайки в София и по-късно в Сливен, – че в останалата част от страната същото е известно като „принцеса с кайма“. В този случай обаче, макар и след години в затруднение, се пречупих да му казвам и аз така. С написаното дотук искам да кажа, че всеки човек е свързан със своята истина за света, който го заобикаля, и по-скоро губим, когато се впускаме да спорим с истините на другите. Това, което ни обогатява, е да сме отворени да приемаме, че има и други истини освен нашата, да разбираме какво свързва другите хора с техните такива и заедно с това да запазваме връзката си със собствената. А понякога пък истините на другите стават повод да преосмислим и доколко си струва да оставаме верни на нашата. Така че това, което аз разбирам под емпатия, не е задължително да съвпада с вашето разбиране за нея. Но ако се запознаете с моето, ще получите представа за онова, което аз бих могла да ви предложа като емпатия в отношенията си с вас. И то, най-вероятно, няма да бъде същото като емпатията, която някой друг ви дава.

ЗА МЕН ЕМПАТИЯТА Е

УМЕНИЕТО ДА ЧУВАМЕ ДУШАТА – СВОЯТА И НА ДРУГИТЕ

Нашата Душа е нашето Вътрешно Дете – целият ни свят от чувства, емоции и потребности, а нашият Ум е Вътрешният ни Родител – този, който изслушва, приема, отхвърля, осъжда. Това, за което хората обикновено не си дават сметка, е, че без да станем добри родители на вътрешното си дете, не бихме могли да бъдем такива за своите външни деца, нито бихме могли да имаме пълноценна връзка и отношения с когото и да било. Връзката със себе си е пътят към връзката с другите.
Много често хората се увличаме да действаме водени от егото си – нашата фалшива представа за себе си, формирана още в детството ни и основана в най-голяма степен на взаимодействието ни с другите хора, – и пропускаме да осъзнаем, че нашата себепредстава и нашата същност са две различни неща. Това, кои сме ние – е свързано с нашите чувства и потребности, а не с онова, което бихме искали да бъдем. Второто е резултат от страх, който се е загнездил дълбоко в нас – страхът от болката от отхвърляне. И то отхвърляне не от кого да е, а от нас самите. Дълбоко в себе си, най-често неосъзнато, се страхуваме, че ще се отхвърлим, ако не покрием собствените си изисквания. А това, на свой ред, се проявява и като проекция към другите. В резултат, потънали в собствената си неосъзнатост, правим тъкмо това, от което се страхуваме – отхвърляме себе си, собствената си същност, и живеем с болка.
Емпатията към себе си е умението да живеем свързани с чувствата и потребностите си; умението да сме онези любящи родители на вътрешните си деца, които бихме искали да бъдем. Това включва: да можем да ги изслушваме винаги, когато имат нужда от вниманието ни; да сме в мир, когато са гневни; да ги прегърнем, когато ги е страх; да бъдем до тях, когато страдат; да помълчим притихнали с разбиране дори когато това, за което копнеят, изглежда непостижимо. Присъствието вътре в себе си, когато чувствата или емоциите ни зоват, е начинът да живеем свързани със значимото за нас – нашите потребности. Нашите чувства и емоции са най-пряката и единствената сигурна обратна връзка, която имаме за това дали живеем свързани с потребностите си, или не, във всеки един момент от живота си. Да знаем какво е значимото за нас и как бихме могли да го живеем, е начинът да живеем установени в своя Вътрешен Център, който е източникът ни на Вътрешен мир и на Вътрешна сила.
Само когато умеем да живеем с емпатия към себе си, бихме могли да предложим емпатия и на другите. За да можем да дадем, първо трябва да имаме. Така че, когато нямаме емпатия към някого, е защото самите ние се нуждаем от такава. Не бих могла да знам дали е възможно човек да се роди с емпатия в себе си като дарба, но моето впечатление по-скоро е, че тя е умение, което човек развива в резултат от това, че някой по-напред му е предоставял своята. В идеалния случай това би следвало да стане още докато сме деца, но – дори да сме нямали този късмет – никога не е прекалено късно да срещнем в живота си хора, общуването с които да подхрани емпатията и в нас. В личния ми опит това се случи с мен, когато бях на 33 години. Оттогава, с много отдаденост и постоянство, се грижа да развивам това умение в себе си и да го предавам на другите. Мога да споделя обаче, че колкото и човек да е добър в това, невинаги е възможно да бъде емпатичен. Да слушаме по този начин е съзнателен избор, не се случва автоматично, и изисква ресурс, който, за съжаление, невинаги имаме. В такива моменти, в които ни е трудно да сме емпатични, самите ние имаме нужда от емпатия. И да имаме някой, който би могъл да ни изслушва така, е благодат. Защото емпатията, която някой друг ни дава, винаги разширява дълбочината, до която можем сами да достигнем. Ако можехме сами без другите, нямаше да сме частички от Едно Цяло, което изисква от нас да живеем свързани, в съзвучие един с друг, въпреки различията, които имаме.
Основното и водещо намерение, когато даваме емпатия – на себе си или на другите – е желанието ни за свързване: свързване с нас самите и свързване с другите. В същността си емпатията е преди всичко дълбоко слушане – слушане, в което няма място за осъждащи мисли, оценки, мнението ни, личния ни опит или преценки. За да можем да слушаме така, ни е нужен вътрешен мир и отвореност към приемане. Емпатията е умението да слушаме с цялото си същество.
„Да чуваш с ушите си е едно. Да разбереш чутото – това вече е друго. Но когато слушаш с душата си, не зависиш от никое възприятие, нито от слуха, нито от разума. Този вид изслушване изисква да изпразниш сетивата си. И когато това се случи, тогава цялото ти същество е готово да слуша. И тогава пряко улавяш онова, което е пред теб, което не може да бъде чуто с ушите и не може да бъде разбрано с ума.“
Чуанг Цу
„В емпатията всъщност не говориш. Говориш с очите си. Говориш с тялото си. Ако казваш някакви думи изобщо, то е защото не си сигурен, дали следваш човека в това, което споделя. Така че може и да ползваш някакви думи, но самите думи не са емпатията. Емпатия е другият да усеща връзката с това, което е живо в теб…“
Маршал Розенберг
„Когато някой те изслуша истински и не те осъжда, нито се опитва да поема отговорност вместо теб… това е невероятно чувство. Когато усетя, че съм изслушан и чут, започвам да възприемам своя свят по различен начин, който ми помага да продължа напред. Удивително е как неща, които изглеждат непреодолими, се преодоляват, когато някой те изслуша. Как елементите от хаоса се подреждат, когато някой наистина те чуе.“
Карл Роджърс
Да изслушаме някого с всичко, което той има да каже по дадена ситуация, не означава да сме съгласни с него. Означава да го чуем без да реагираме, без вътрешно да спорим и да отстояваме мнението си. Означава да го приемем с това, което е той, и с начина, по който преживява нещата. Може да помълчим до него, присъствайки за невъзможността му да преживява това, което иска. Истинската емпатия е отвъд думите. Ако говорим повече, отколкото слушаме, това означава, че ние получаваме емпатия.

„Нека се опитам да опиша емпатията по начин, който ми се струва задоволителен за мен към настоящия момент. Вече няма да я дефинирам като „състояние на емпатия“, защото вярвам, че е по-скоро процес отколкото състояние. Може би бих могъл да уловя това ѝ качество.

Да бъдеш емпатичен с някого – да усещаш своя път в преживяванията на другия – има няколко страни:

1. Това означава да навлезеш в личния свят на другия и да се усетиш цялостно у дома в него.

2. Включва да си чувствителен във всеки момент за усетената промяна на смисъла, която протича в другия, за страха или яростта или нежността или объркването, които той/тя преживява.

3. Това означава временно да живееш неговия/нейния живот, движейки се деликатно и без да преценяваш, усещайки смисъл, за който той/тя едва осъзнава, но без да се опитваш да разкриваш чувства, за които другият е напълно неосъзнат, защото това би било прекалено заплашително за него.

4. Това включва да изразяваш усещанията си за неговия свят, виждайки с непредубедени и смели очи подробности, от които човекът се страхува. Означава често да проверяваш с него/нея точността на усещанията си и да се оставиш да те водят отговорите, които получаваш.

5. Ти си довереният спътник за човека в неговия вътрешен свят и посочвайки възможните значения в потока на неговите/нейните преживявания, му помагаш да:
– се фокусира върху полезността на подобна препратка;
– да преживее смисъла много по-пълно;

– да се придвижи напред в преживяванията си.

6. Да бъдеш с другия по този начин означава, че за дадения момент оставяш настрана представите и ценностите, които имаш за себе си, за да можеш да навлезеш в света на другия без предразсъдъци. Донякъде това означава, че оставяш и себе си за малко настрана, което може да бъде направено само от човек, който е достатъчно сигурен в себе си, че няма да се загуби в това, което може да се окаже един странен и чужд свят, и че може спокойно да се върне в своя свят, когато поиска.
 
Може би тази дефиниция изяснява защо, да бъдем емпатични – е сложен, взискателен, силен и заедно с това нежен и неуловим начин да бъдем.“
Карл Роджърс
За да можем да слушаме някого с всичко, което той преживява, без да искаме да спорим с него, нито да му помагаме, съветваме или предлагаме решения, означава да можем да слушаме и себе си така.
 
А можем ли?
Мария Ташкова