За мен

ЕМПАТИЯТА ЗА МЕН Е УМЕНИЕТО ДА ЧУВАМЕ ДУШАТА –
СВОЯТА И НА ДРУГИТЕ

Добре дошли в моето виртуално пространство!

Казвам се Мария Ташкова. Някои от вас може би ме познават с нещо, а други пък изцяло не, но така или иначе малцина знаят това, което бих желала тук да споделя.
 
Откакто се помня, винаги съм мечтаела да бъда майка, при това на поне три деца – едно съвсем естествено следствие от факта, че собствената ми майка имаше четири. Затова, още когато родих първото си дете, макар и имаща професията на мечтите си, аз реших напълно да се отдам на тази своя роля. По-късно, когато децата вече бяха две, а първото наближаваше предучилищна възраст, но така и не беше посещавало ясла и градина, стигнах до решение да ги отглеждаме и образоваме изцяло извън системата. Това решение за мен беше напълно подкрепящо живота ни такъв, какъвто ми се искаше да бъде – свободен от външни програми и направления и едновременно с това по-свързан в отношенията помежду ни. И точно когато най-малко очаквах, след като децата ни тъкмо бяха станали три и с това най-голямата ми мечта се бе сбъднала, животът за мен се оказа непосилно предизвикателство. Бяха се насъбрали за мен през последните години тежки загуби на близки, много трудности и конфликти в отношенията ми с другите хора, неочаквана вражда между първите две деца вследствие появата на третото и за капак, диагноза – резултат от всичките негативни емоции, които задържах в себе си, поради липса на достатъчна емоционална интелигентност. И просто така отведнъж изпаднах в изключително тежка за мен депресия, която не приличаше на никоя следродилна, нито на каквато и да било друга от миналото ми. Депресия, в която бях потънала толкова надълбоко, че в продължение на година и половина аз не виждах в живота си нито смисъл, нито светлинка. И въпреки че мъжът ми и децата ми ме обграждаха с много любов и радост, само по себе си това не можеше да осмисли моя живот и аз живеех дълбоко нещастна.
 
Всеки изминал ден за мен беше бездна, в която агонизирах и осъзнавах, че за да се спасях, повече от всякога ми бе нужно умение, което нямах. И точно когато бях осъзнала това, съвсем като по чудо, пред мен проблесна като лъч светлина емпатията. Само че не емпатията като някаква вродена даденост, а емпатията по метода на ненасилствената комуникация, която човек може да усвои и развие независимо от възрастта си. От пръв поглед разпознах в нея надеждата за светло бъдеще, която ми бе така нужна. Колкото и спасително да ми изглеждаше обаче, разбирах, че това бе умение, което тепърва имах да родя в себе си и да отгледам достатъчно голямо, за да можеше да ме изтегли от дълбокото. Така започнах да го развивам в себе си посредством обучителни курсове, четене на психологическа литература и опити за практикуване на емпатия в ежедневието си. Не спирах да правя и други неща, свързани с укрепването на духа и разширяването на съзнанието си, но независимо от всичко депресията продължаваше, а с нея продължаваше и най-тежкото изпитание на вярата ми, че ще намеря отново смисъл в живота си. 
 
В продължение на година и половина това, което ме дърпаше надолу, беше толкова силно и безмилостно, а онова, което ме теглеше нагоре, беше толкова немощно и крехко, че аз продължавах да не виждам никакъв резултат от опитите си да изплувам и продължавах да страдам в отчаянието си. Единственото, което ме държеше през всичкото това време, беше слабият проблясък на надеждата, че все някога може би щях успея. Не си давах сметка, че колкото повече внимание отдавах на това, че правех какво ли не, а промяна не се случваше – толкова повече страдах и се отчайвах. И всичко продължи така, докато в един преломен момент не пуснах очакването си кога агонията ми трябваше да свърши. Смирих се пред това, че можеше да трае още с години и продължих да правя всичко онова, което правех. За моя радост и напълно неочаквано, един прекрасен ден открих, че съм изплувала. Просто така, една неделна утрин по първи петли – не знам дали е случайно, или не, но за мен изглежда съвсем символично това, че беше точно седмица след Великден – аз се събудих за нов живот и преливах от радост! Ей така, като същински квантов скок, събудих се и виждах нов смисъл във всичко. Имах в себе си вдъхновение да пораствам и да се развивам в онова, което ми даваше живот, и с всеки следващ ден усещах все по-осезаемо как новото в мен укрепваше и подхранваше вече не само мен, но и другите хора в живота ми. Така неусетно, водена от даровете на емпатията и ненасилствената комуникация, с времето започнах да усещам в себе си все по-голямо желание да предавам това умение напред и към другите, разпознавайки го все по-ясно като свой път.
 
Има и нещо друго, което разбрах през своя опит. То е, че в живота, за да преодоляваме трудностите си, не е достатъчно да развиваме само и единствено емоционалната си интелигентност (рационалната пропускам да я спомена не за друго, а защото тя така или иначе е издигната в култ). Това, което прави възможно да напредваме емоционално и когнитивно е духовната съставка. Тя е основата, на която стъпват другите интелигентности. Без нея те са като сгради без здрава основа – колкото и високи да ги „строим“, в крайна сметка ще им липсват здравина, трайност и стабилност и в резултат от това животът ни ще рухва. Затова емоционалната интелигентност върви ръка за ръка с развиването на духовната интелигентност. Тук обаче искам да обърна внимание, че нямам предвид да ставаме религиозни – не. Въпреки че тя също е тясно свързана с Бог като триединство от Дух, Душа и Тяло, двете неща са качествено различни. Духовната интелигентност излиза извън рамките на всяка една религия, в които там бива вкарвана. В същността си тя е разширяване на съзнанието и постигане на цялостност: психична, физическа и емоционална. 
 
Много са книгите, които са въздействали разширяващо на съзнанието ми и още повече са тези, които тепърва ще прочета, но има един човек, на когото съм безкрайно признателна за всичкия труд, с който е допринесъл за постигането на повече осъзнатост в живота ми, и бих искала да спомена името ѝ – Камелия Хаджийска. Тя е психолог и психотерапевт, когото истински уважавам. Нейните трудове под формата на стотици статии в сайта ѝ Espirited.com, както и групите, които води, са нещото, което ми даде най-голяма подкрепа в това да намеря положителен поглед към трудностите в живота си и да приема тъмната си страна. Разбира се, аз съм просто човек, имащ своите слабости и ограничения, поради което продължавам да работя над себе си, докато предавам на другите малкото, което съм осъзнала. Имам доверие, че и от мястото, на което се намирам в момента, има какво да споделя, така че да може мракът за някого да стане по-прогледен. Да служа на другите, споделяйки от светлината си, изпълва живота ми със смисъл. Вярвам, че всички носим в себе си светлина и сме свързани частички от Едно Цяло, които имат да се подкрепят по пътя напред, така че Цялото да свети и процъфтява. Никой от нас не е значим самостоятелно, ако не е свързан с другите, така както частите на тялото са безполезни, когато биват отделени от него.

* * *

Накратко формалната история на пътя ми с емпатията изглежда така:
 
През 2016 г. бях запленена от емпатията по метода на Ненасилствената комуникация (ННК), създаден от американския психолог д-р Маршал Розенберг, която обещаваше да внесе в моя живот и в този на хората около мен повече разбиране, любов и по-силна връзка.
 
През 2017 г. започнах своето обучение и практически досег с емпатията при Емилия Илиева – Крайнова, а по-късно и при Естер Гомбаш. Огромна е благодарността ми към Еми и Естер, че имаха пространство за мен да изслушват болката ми всеки път, когато съм имала нужда, и да чуват онези мои потребности, които са ми давали посока и са ме свързвали с вътрешната ми сила, и които съм нямала умението да чуя сама. Те бяха за мен хората, които с любов и търпение ми показваха как да слушам душата си.  
 
Участвала съм в следните курсове и семинари на Communication Academy:
 
„Ненасилствена комуникация за родители“ – обучителен курс, издание 2017;
„Родителство и емпатия“ – семинар, май 2017;
„Via Empathica“ – обучителен курс, издание 2018-2019;
„Тишината в думите“ – обучителен курс, пролет 2020;
„Да (си) отгледаш нужното“ – семинар, юли 2020;
„За да разбереш детето си“ – семинар, октомври 2020.
 
През септември 2019 г. отворих пространство за емпатия в гр. Сливен, вдъхвайки живот на съкровената си мечта да създам такова и изправяйки се пред всички свои големи и малки страхове, които това начинание извикваше в мен. И съм благодарна на себе си, че се изправих пред страховете си и направих тази крачка, защото това начинание буквално промени живота ми и отвори пред мен много нови хоризонти.  
 
От пролетта на 2020 г. започнах да провеждам срещи и онлайн чрез програмата Zoom, което направи възможно участието и на хора извън пределите на България. Това ново и несвойствено за мен начинание също беше свързано с излизане от зоната ми на комфорт и преодоляването на още немалко други мои страхове, затова и съм също толкова благодарна, че намерих в себе си смелостта да направя и тази крачка.
 

* * *

Бих искала да споделя, че развиването на умението ми за емпатия, както и постигането на осъзнатост, за мен са едни необятни процеси, за които не смея да си помисля дори, че този живот ще ми е достатъчен да завърша. Обаче са най-вълнуващото пътешествие, на което някога съм поемала. А двигателят, който неотменно ме движи напред по този път, е потребността ми да съм в мир със себе си, с другите и с Живота. Защото, макар сега да минавам с повече лекота през трудностите в живота си, аз продължавам да се изправям пред свои слабости и ограничения, извикващи в мен нуждата ми от вътрешна сила. И това най-често се случва в ежедневието покрай децата ми. Нашето денонощно съжителство е богато на много и най-различни ситуации, в част от които успявам да бера от плодовете на емпатията, а в други да се провалям с гръм и трясък. Поради всички тези предизвикателства и нуждата ми да живея в повече близост и свързване, продължавам да работя със себе си всеки божи ден.
 
 
И накрая, ми се иска да споделя, че по професия съм архитект и продължавам да практикувам с удоволствие своята професия (За възможността да я практикувам с удоволствие съм изключително благодарна на съпруга ми, също архитект, който благосклонно поема и неудоволствието в нея 🙏❤️). Затова за мен емпатичните срещи с други хора не са нещо, с което осигурявам храната за тялото си, а са нещо, с което храня душата си и винаги съм готова да го правя безвъзмездно, стига това да подкрепя другия.  
 
Така че, ако желаете да чуете Душата Си заедно с мен, потърсете връзка през формата за контакт в този сайт или във Фейсбук и ще съгласуваме възможностите си за среща. За мен ще е радост да се запозная с Вас. 
 
 
С благодарност, че посетихте страницата ми, и с пожелание за повече светлина в живота Ви! ❤️
 
 
Мария