За безсилието, вярата и чудесата

Случи се преди месец. Дъщеря ми от миналата година тренира активно спорт, за който се оказа, че в началото на настоящата година се изисква да бъде картотекирана. Това означаваше тя да мине през контролни изследвания на кръвта, което пък за нея означаваше да се изправи пред един от най-смразяващите си страхове или да се откаже от спорта, в който е влюбена. И макар да си мисли някой, че това е обичаен страх за повечето деца (че и възрастни), който не е кой знае какво, трябва да знаете, че при нея този страх беше на n-та степен. Тя от пет години насам не беше стъпвала в лаборатория (колкото и да е странно за някого, въпреки задължителността за редовни такива изследвания, това е факт), тъй като към шестата си година вече беше станала достатъчно силна физически, че да не можем трима възрастни да я удържим за бодване в пръста.

Когато тя разбра за изискването да даде кръв, заплака от дъното на душата си и се затвори в себе си за няколко дни, в които не спираше да ридае. И така, един ден дойде при мен и с все още зачервени от плач очи ми каза, че би искала да намери смелост в себе си да се изправи пред този свой страх, вместо да продължава да бяга и да се отказва от спорта, който истински обича. Прегърнах я и ѝ предложих да се обърнем към психолог-психотерапевт, който да подкрепи връзката ѝ с вътрешната ѝ сила, което тя прие радушно. Имахме близо месец пред себе си, в който успяхме да направим три консултации, както и да разговаряме двете по темата толкова пъти, колкото тя имаше порив за това.

Дойде големият ден. Започна обаче кофти… И двете бяхме забравили, че трябваше да занесем и урина за изследване, съответно аз не бях купила чашка, а тя сутринта отиде по нужда без да ми напомни за това. Малко след това ми го напомни с упрек, че съм забравила. Помолих я да пие вода и да опита пак, но тя категорично отказа. Тогава взех да вкарвам рационалност в ситуацията и да се напрягам от съпротивата ѝ, вместо да усетя, че тя всъщност се чувстваше напрегната и нервна заради предстоящото вземане на кръв и го компенсираше по този начин. Часът за тръгване настъпи и в крайна сметка не бяхме успели да се свържем пълноценно с емоциите си, поради което отидохме там неспокойни. Дали заради това, или не, но още с влизането ни тя заплака…

Наредихме се на опашката от 20 деца, като тя настояваше да бъде последна и даваше път на дошлите след нас. В лабораторията влизаха разплакани деца, а някои се чуваха да викат и плачат силно отвътре, но накрая всички излизаха спокойни, а даже някои от тях се усмихваха. И голяма част от тези деца се отбиваха да я успокоят, казвайки ѝ, че са плакали от страх, че не ги е боляло и ѝ показваха да види ръцете им, че не личи къде е било убождането (понеже тя имаше страх, че ще стане дупка и ще ѝ изтече кръвта, макар никога да не го е преживявала или виждала да се случва на някого). Тя обаче продължаваше да плаче, поради което на няколко пъти я питах дали иска да се откаже и да си тръгнем, но тя на всяко мое питане отговаряше, че иска да остане и да мине през това.

Дойде и нейният ред. Влязохме (през сълзи) и седнахме. Сестрата я попита дали предпочита от пръста, или от вената. Дъщеря ми каза, че иска от вената, защото така нямало да усети болка, но в същото време отказваше да даде ръката си, ставаше все по-неспокойна и каза, че ѝ се повръща (беше видимо пребледняла). Помоли да ѝ дадат малко време и събираше кураж в продължение на няколко минути, в които сестрата запази търпение и добронамереност, но накрая оцених, че нямаше смисъл да отнемаме повече от времето на хората и реших да излезем за малко на въздух.

Стана по-зле. Тя повече не искаше да се връща. Тогава се намеси треньорката, която не се отказа да чака с нас. След много дълги увещания, влязохме и трите в лабораторията. В един момент усетих изкушение да приложим сила и да ѝ вземат проба от пръста, макар че тя предпочиташе от вената, но просто вече изгарях от желание всичко това да свърши и бях готова да насиля нещата. Бързо обаче осъзнах, че това ме вкарваше в огромен вътрешен конфликт заради нещата, в които вярвах, поради което се отказах и излязохме… И тогава тя побягна без яке на студа, искайки да се прибираме. Аз обаче отказах да я последвам и останах вътре. Бях сигурна, че това нейно решение идваше от замъгления ѝ от емоцията ум, за което щеше да съжалява впоследствие, а аз исках да я подкрепя в дългосрочен план, затова и реших да останем и да го направим. Треньорката прояви солидарност и каза, че ще остане с нас, ако трябва и цял ден. След това излезе навън да я убеждава. Повече от половин час се уговаряха на студа, от което имах тревога и за здравето ѝ, тъй като температурите бяха около нулата, а тя беше без яке. Докато чаках нещо да се случи, не издържах и се обадих на мъжа ми да дойде за подкрепа.

Стана още по-зле. Бяхме вече и четиримата в коридора на ДКЦ-то, а емоционалното състояние на дъщеря ми се влошаваше. Треньорката я беше гушнала и ѝ говореше, аз стоях настрана като наблюдател, а мъжът ми – напрегнат заради професионалните му ангажименти, които увисваха – започваше да оказва явен вербален и физически натиск всичко това да приключва, ако ще и насила в коридора. Заедно с това опашката пред лабораторията се увеличаваше, хората коментираха ситуацията ни, а преминаващите лекари и сестри се спираха и опитваха с нещо да помогнат. От всичко това мъжът ми видимо още повече се напрягаше и губеше вече всякакво търпение. В един момент се показаха две лаборантки и предложиха да ѝ вземат кръв на пейките в коридора. Заеха се със задачата, но въпреки няколкото възрастни, които я държаха, не се получаваше. Всички се изумяваха от физическата сила в това крехко на вид тяло, докато дъщеря ми се съпротивляваше, крещеше от ужас и им казваше, че ще повърне. И да ви кажа, аз ѝ вярвах…

В този момент аз вече бях изпълнена с болка, отчаяние и безсилие да направя нещо… не виждах никакъв полезен ход. Знаех, че ако я послушах да се откажем, щяхме и двете да съжаляваме още в следващите дни. Както и, че ако ѝ се вземеше кръв насила, не само че тя нямаше да се придвижи напред към силата си, ами и щеше се окопае още повече в страха си. Тя ме викаше за помощ, но аз стоях отстрани, извърнала глава, защото, макар да не знаех какво да направя, усещах, че подкрепата ми към нея в тази ситуация имаше да мине през това да я *предам*, отказвайки ѝ онова, което искаше. И тогава… започнах да правя единственото, което в такива ситуации успявам да направя, а именно – да се моля. Започнах да си казвам „Отче наш“, повтаряйки отначало след всяко „Амин“ и оставяйки всичко в божиите ръце, защото аз повече не знаех какво да направя… И стана чудо! Ненадейно от кабинета, до който седях, излезе лекар, който каза високо: „Оставете детето на мира!“, и се обърна грижовно към нея: „Ела с мен, момиченце“, след което я гушна и поведе към кабинета си. Повика още треньорката и една лаборантка, а ние с мъжа ми останахме в коридора и аз продължих да се моля. Ако щете вярвайте, но от влизането им в кабинета последва тишина (никакъв плач и съпротива не се чуваха отвътре) и само след броени минути дъщеря ни излезе ухилена през сълзи, а лаборантката беше взела нужното количество кръв от… вената! Изцяло доброволно! И докторът ни разказа как през това време са гледали бъбреците и черния ѝ дроб на ехограф, както и, че ѝ беше подарил спринцовка. Чак тогава погледнах към табелата на вратата и видях, че докторът беше уролог и се казваше… Ангелов. Въобще, можеше ли да има по-подходяща фамилия за този Човек, същински ангел, който ни подаде ръка в тази критична тричасова (да, толкова време продължи, при все че за другите деца приключи още през първия час) ситуация! ❤️

И споделям този разказ с вас, защото чудото, което се случи тогава, не беше резултат от случайно стечение на обстоятелствата. То беше нещо, което съм преживявала многократно в живота си, когато съм позволявала егото ми, направляващо нещата, да капитулира и да се предам на онази по-голяма Сила, която винаги ме е водила най-добре към онова, от което съм имала истинска нужда. И тук искам да подчертая, че въобще не говоря за религиозност. Първата част от живота ми следвах чинно каноните на православието, с което майка ми ме беше закърмила, но това с времето породи толкова огромен и силен конфликт в мен, че дойде момент, в който да осъзная как вяра и религия не могат повече да имат знак за равенство в моя живот. Понеже вярата, която имах в Бог през личния ми опит, не кореспондираше с каноните на църквата. Като за мен това важи по отношение на всяка църква и религия, а не само за православната. Оттогава насам се доверявам изцяло и напълно на сърцето си в общението ми с тази, любяща всички ни Сила ❤️

И съм дълбоко уверена от житейския си опит, че няма значение дали казваме „Отче наш“, или някоя друга молитва, или просто свои собствени думи, идващи ни отвътре в момента – правя всяко от тези неща според усещането, което ме води в живота, и винаги молитвите ми са бивали чути. Няма значение и къде се намираме, дори и в тоалетната да сме (с извинение…), на колене или по гръб, нито дали сме запалили свещ, или сме с празни ръце. Няма значение и с какво име се обръщаме към тази Сила, или просто я наричаме Бог, Живот, Вселена, Битие… Това, което има значение, за да усещаме връзката си нея, е винаги да се обръщаме към нея през сърцето си, да ѝ имаме пълно доверие, че знае кое е най-добро за нас, и да можем напълно да ѝ се предадем. Като последното – да пуснем контрола над живота си, е най-трудната част и не се случва отведнъж, ами става малко по малко, ситуация след ситуация. С това обаче отваряме вратата на живота си за най-хубавото… За чудесата! ❤️

И за финал на този дълъг разказ, искам да споделя, че онова, което ме побутна да ви разкажа тази история, бе новото чудо, което наскоро се случи, вследствие на първото. Преди няколко дни, само три седмици след онова разтърсващо всички ни преживяване, чиито остатъчни трусове затихваха в нас и в следващите дни, дъщеря ми дойде при мен и ми каза: „Мамо, може ли да отидем двете някой ден, може би другия месец, да ми вземат кръв за изследване, просто така, защото не го направих по начина, по който ми се искаше да го направя?“… Не знам дали можете да си представите, но това беше толкова неочаквано за мен, че очите ми се напълниха със сълзи от радост, а сърцето ми преливаше от благодарност, че виждах в дъщеря си толкова голяма Сила! ❤️

И струва ми се, че каквито и думи да използвам, колкото и сърца да сложа към тях, няма дори малко да се приближа в описанието си до онова, което в действителност чувствам…

На стигналите дотук ви благодаря за отделеното време и ви пожелавам да намирате изход и от най-безизходната ситуация! ❤️

С обич,

Мария