За безсилието и скритата сила

Независимо как изглеждат ситуациите ни външно, чувството на безсилие е нещо, което може да ни обединява в тях. Имаме ли обаче сила тогава, когато „нямаме повече сила“, и можем ли да подкрепяме другите, когато не виждаме как бихме могли?!…

Днес по-рано, бях попаднала в един от онези моменти, в които изборът ми да стана родител, ми се е виждал като пълно безумие. Сякаш съм била в абсолютен амок, при това три пъти, избирайки това. И за пореден път си представих за кратко, колко по-леко би могло да ми е сега, ако не бях изпадала в такава невменяемост навремето, ами си живеех само с личните ми трудности… Ама само за кратко ми се прожектира това, защото веднага в мен заговори пробудената част, която ми напомни, че независимо от пътя, който съм избрала, трудностите ми винаги са само мои лични. Ако и да произлизат от тези на някой друг, в случая децата ми, в крайна сметка моите трудности касаят собствените ми ограничения по отношение на нещо. Децата и другите хора единствено ми съдействат да видя тези свои ограничения и да ги отработя.

Родителството за мен е най-предизвикателната арена за себепознание, защото в него ситуациите понякога са в такова изобилие и интензитет, че ми е трудно да си поема дъх между отделните и да си напомня, че има и сладка част в тази роля и че тя си струва цената. В моменти като настоящия обаче, в които съм в мир с това, което е, съм благодарна за избора, който съм направила някога, и бих го направила още много пъти. И съм благодарна, че душата е тази, която има думата през какво да преминаваме и умело се грижи умът ни да е заслепен в редица моменти, така че да се „подхлъзнем“ по пътя на болката, защото там всъщност е и Любовта…

Любовта е онова, което търсим повече от всичко в живота си. Тя обаче се ражда през болката. А моментите на безсилие, в които умът ни крещи и ни се иска да избягаме, са точно онези, в които да влеем още от онази по-голяма Сила в живота си…

😇

Накратко за днешната ситуация. Тя е съвсем банална. Дъщеря ми изпадна в гняв и безсилие да напише домашното си по математика, а урокът наближаваше. Тя искаше да го напише, но ѝ беше трудно да следва искането на госпожата за записване на уравненията по определен начин. Аз разбирах смисъла на това искане, но за дъщеря ми то изглеждаше безсмислено, трудно и не ѝ харесваше да го прави. Искаше ѝ се да се откаже от уроците по математика, макар наскоро да тръгна по своя инициатива и то с огромно желание… Стоях покрай нея и исках да ѝ бъда подкрепа, правех някакви опити, но в крайна сметка виждах собственото си безсилие да я подкрепя и се изпълних с отчаяние, мислейки си: „Не се справям…“, след което в мен се включи алармата за бягство от ситуацията.

Само че не избягах, както неизброимите пъти в миналото (не буквално, разбира се, ами изключвайки се посредством нещо), ами избрах да присъствам в онова, което се случваше в мен. Поех си дълбоко въздух няколко пъти и си казах: „Ето това е ситуацията… (ролята ми на родител в случая) и ми е много трудно да съм в нея… Ужасно ми е трудно… И има част от мен, която иска да избяга от това… И ѝ се иска на тази част да е някъде другаде, където е по-хубаво и спокойно…“ (думите, които наскоро споделих в друга публикация), и наблюдавах как онова, което беше в мен, беше същото, което преживяваше и дъщеря ми. Ситуациите ни наглед бяха напълно различни, но в същността си отразяваха едно и също нещо в нас: безсилието ни пред трудността да се справим с дадено обстоятелство и желанието ни за бягство… И продължих да вдишвам дълбоко и да издишвам, давайки си емпатия, и наблюдавах как по един невидим начин това мое действие въздействаше и на нея. Собственото ми приемане на ситуацията водеше до отпускане и в нея самата. Усещах как с всяко мое вдишване и издишване тя ставаше все по-мека и спокойна. Енергиите ни буквално преливаха една в друга. Накрая, когато се изпълних с мир, видях как тя, без нищо да казва, смирено си събра нещата, облече се и тръгна за урока. И отиде с ненаписано домашно, макар по-рано да не виждаше това като вариант и да предпочиташе изобщо да не отиде и да се откаже от уроците…

Избрах да споделя тази история, защото тя онагледява как винаги има какво да направим дори когато „няма какво да направим“.

Просто работата е вътрешна…

❤️

Мария

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *