За болката, трудностите и желанието да избягаме
Възможно ли е да има начин, когато „няма начин“, и ключът за това да се крие… в нас?!
Най-трудно е да останем в това, от което ни се иска да избягаме. Толкова да ни боли и толкова да ни се иска да избягаме от тази болка, че да не можем да си представим дори възможността да я понесем… Включват се автоматичните ни самозащити и бягаме, както намерим за добре в дадения момент. Понякога бягството е буквално, като напускаме дадена ситуация, а понякога е и като се изключим за реалността и се заловим за нещо, което ни изважда от връзката ни с нея и ни анестезира, като например: цъкане в интернет, изпушване на цигара, поглъщане на храна, която носи наслада, гледане на филм, заравяне в книги или работа, консумация на алкохол или наркотици, и пр. и пр. Много и най-различни биха могли да са средствата, помагащи ни да забравим, че ни боли и че има нещо в нас, което вика да бъде чуто и видяно…
Колкото и да бягаме обаче, животът с постоянство се грижи да ни предоставя безброй възможности за осъзнаване. Защото ни обича. Животът е любов. И любовта е живот. Но животът и любовта се раждат през болката, а също и растежът е свързан с болка. Затова и всичките тези възможности, които животът ни предоставя, искат от нас да излизаме от зоната си на комфорт – зона, която наричаме така, но обикновено сама по себе си изобщо не е комфортна, само че, понеже ни е позната, се чувстваме по-спокойни с нея – и да видим неща, които не сме виждали по-рано, защото не сме били готови за това.
Изправянето пред болката означава оставане в тъмнината, в непрогледния мрак, в неизвестното, което е там…
Ако го правим съзнателно, със смирение с това, което е – най-неочаквано намираме изхода и виждаме светлината.
Ако обаче се съпротивляваме и борим с това, което е – нищо друго не правим освен да превръщаме болката си в страдание и така несъзнателно да се закотвяме в този мрак.
Какво се случва, когато сме били на светло и някой неочаквано изгаси осветлението? Стряскащо и дискомфортно е, но само в началото. После очите ни свикват и малко по малко започваме да различаваме обектите пред себе си. И в най-непрогледния мрак бихме могли да се ориентираме и намерим онова, което ни трябва, стига да сме спокойни и да вярваме, че там има нещо добро за нас. Страхът е онова, което блокира възможността ни да намираме скритите в мрака съкровища за нас.
Всичко, което познаваме, преди да се роди в светлината се е сътворявало в тъмнина.
Затова, когато неочаквано стане много тъмно в живота ни, можем просто да си поемем дълбоко дъх… а после и още няколко пъти…
След което да си кажем: „Ето това е ситуацията… и ми е много трудно да съм в нея… Ужасно ми е трудно… И има част от мен, която иска да избяга от това… И ѝ се иска на тази част да е някъде другаде, където е по-хубаво и спокойно…“
И да продължим да дишаме дълбоко…
И да наблюдаваме това, което е в нас, зачитайки го такова, каквото е…
И ако усетим готовност да видим, че в нас има и друга част, на която ѝ се иска да остане и да има силата да се справи, да си кажем: „Но аз съм тук и имам силата да се справя с това, което е.“
Ако обаче в нас продължава да отсъства готовността ни да направим това, тогава бихме могли да се запитаме: „Възможно ли е да имам силата да се справя с това?… “ и „Иска ли ми се да имам такава сила?… “ , след което да се вгледаме в онова, което се случва в нас: ако това е страх – да го видим този страх и да вдишваме и издишваме наблюдавайки го, а ако е друго – да го видим него.
Да живеем свързани с това, което е в нас във всеки момент – е изворът ни на сила да преминаваме през онова, което животът неочаквано ни поднася.
Външното е резултат от вътрешното. А животът е един непрекъснат танц между двете.
С много обич
Мария
П.П. Споделям тук и думите на Емилия, които отключиха това мое споделяне и биха могли да са подкрепа за всеки от нас, когато ни е трудно.
Ако има нещо, което съм разбрала за трудното в живота, то е, че не става по-лесно като ни се иска да е лесно.
Трудното си е трудно и иска да бъде видяно в целия му блясък и величие, да бъде признато и уважено в правото си да е точно такова каквото е.
Често давам емпатия на хора, на които им е трудно. Съкрушени младежи с любовни терзания, отчаяни майки, изтощени от грижата за децата си, двойки, които не вярват в смисъла да са заедно, силни мъже, които се чувстват безсилни да дадат обичта и подкрепата си, баби, които не усещат, че усилията им се ценят, дядовци, които трудно приемат преходността на времето, хора, които са загубили някой незаменим или са загубили радостта от живота, смисъла или вярата… Все трудни момени и периоди, за които няма захар. Нищо не може да захароса момент, който е труден и нищо не може да го направи лесен.
Искам да кажа, че понякога силата, която ни е нужна, за да понесем трудното е да спрем да искаме да е различно от това, което е. Аз го наричам смирение, но вие си го наречете както искате.
“Трудно ми е да ми е трудно” понякога е най-емпатичното, което можем да си кажем. Или “Трудно ми е да се доверя, че щом така се случва, така е нужно за мен и за всички въвлечени.” Или “Трудно ми е да не искам да ми е лесно.”
Да останеш в това, което е, без претенцията да е различно. Без упрек към себе си или към другите. Без маска, че всичко е наред. Без да се ядосаш на Живота. Или напротив – да му се ядосаш, да се разплачеш, да оставиш сълзите да те освободят от копнежа да е различно…
Понякога казвам, че само там където не сме слушали достатъчно дълбоко или достатъчно дълго не откриваме човешката болка. Живи ли сме има нещо, което ни боли. Няма тотална позитивност. Светлото-тъмното, деня-нощта и всички други полярности танцуват в нас един танц, който понякога е грациозен, друг път си е лазене по пода с ожулени колена.
И аз като много хора съм привързана към светлата страна на живота. Но да ви кажа най-светлото, което можем да направим е да сме в мир със Сянката и да се стремим към цялостност.
И дори ако се разровим в етимологията на positive, откъдето идва позитивно на български, ще открием, че е означавало абсолютно/ това, което може да се потвърди от живота и не е ползвано като полярното на негативно. Има и значение, което означава да поставя нещата на мястото им. И особено ме впечатли значението “изразено без квалификации”.
Изпращам обич и подкрепа към всички, които са в трудното по един или друг начин. Не защото всичко ми е наред и нямам трудности в живота си, а защото с годините една част от мен е достатъчно смирена пред Живота и правото му да е това, което е.