Куче, дете и морско свинче
Една история за това как емпатията претвори едно детско желание, което беше отвъд предела ми като родител, в нещо, което да ни свързва и обогатява живота ни.
Преди повече от шест години, когато дъщеря ни тъкмо беше навършила три, си взехме кученце. Взехме го, защото беше единствената възможност, която тогава виждах, тя да преодолее неистовия страх от кучета, който имаше. Въпреки че този страх е нормален за съответната възраст, при дъщеря ни той не протичаше обичайно. Всяко съзиране на куче – по улиците са безброй, а бездомните често търсят и близост – беше съпроводено с истеричен рев и желание за прибиране. Когато пък тръгвахме на дълъг път, питаше дали в съответния град има кучета. След отговор „да“, започваше да пищи и плаче, сякаш стояха до нея. Консултирах се веднъж с детски психолог, но изказаното мнение беше, че разговорите би трябвало да са напълно достатъчни. Само че ние поне от година водехме разговори ежедневно (тогава емпатията беше напълно непозната територия за мен, така че те се въртяха около интелектуално обясняване на нещата от моя гледна точка), а положението беше все едно и също, и през цялото време вътрешно знаех, че само „очи в очи“ със страха щеше го преодолее, при това трайно. Самата аз също имах страх от кучета, останал от детството ми, и знаех, че интелектуалното разбиране не ми помагаше да го преодолея. Така че вариантът беше да си вземем куче. Самото решение обаче беше дълго обмисляно, защото нито аз, нито мъжът ми някога бяхме гледали куче (при това в апартамент) и не бяхме сигурни, че искахме да си причиним това. Умувах ли умувах и накрая се реших. Взехме двумесечно йорки, което нарекохме Макс. Първият ден беше истинско изпитание. Дъщеря ни беше толкова травмирана, че взех да изпитвам страх да не ѝ стане нещо от този стрес, вследствие от решението, в което имах истинско доверие по-рано. На следващия ден обаче видях напредък. Тя вече не плачеше, но го заобикаляше със страх. На третия ден видях, че си играеше с него без всякакъв признак на страх, а на четвъртия ден му бъркаше в устата… Толкова беше. Страхът бе преодолян – както към кучетата, така и към котките (дотогава и от котките на село се страхуваше). От този ден нататък стана обратното – кучетата и котките започнаха да се страхуват от нея. :-))
Само че не това е същността на историята. След като заживяхме с Макс, грижите за него започнаха да се превръщат в изпитание за мен и мъжа ми. Кучето не искаше да спре да ползва пода вкъщи за тоалетна дори когато порастна достатъчно голямо и ходеше по нужда навън. Даже ни се струваше, че го прави демонстративно, а не от нужда. И това продължи да се случва ежедневно, по няколко пъти на ден. Така, когато беше на две години, а аз бях бременна за трети път, грижите за Макс ми дойдоха вповече и стигнахме до решение да го пратим на село поне за топлите месеци. Няма да скрия факта, че с мъжа ми изпитахме огромно облекчение от това и промяната ни хареса. През есента, когато взе да застудява, си го взехме обратно, но на следващата пролет отново го върнахме. Може би щяхме да продължим така, но на следващата есен Макс не пожела да живее с нас и протестираше с истинска агресия, когато го прибрахме в апартамента. Още с влизането вкъщи, застана до вратата и не мръдна оттам. Спускаше се да хапе всички и ухапа по носа голямото дете, докато искаше да го гушне. Няма да скрия и това, че мъжът ми толкова се ядоса, че беше готов да го заведе за приспиване, но накрая се смили над животното и пак го върна на село. Оттогава обаче започна нова драма. Дъщеря ни взе да ни умолява настоятелно да го върнем вкъщи. Колкото и да обсъждахме въпроса, решението си оставаше същото – Макс да бъде на село. Така изминаха три години, в които тя с постоянство умоляваше да си го вземем. Когато беше тъжна, успявах с емпатия да чуя чувствата и нуждите ѝ, след което тя чуваше моите, а накрая оставях с доверие нещата така до следващия път. Тази есен, след като вече не само тя, но и братята ѝ умоляваха настоятелно да си вземем Макс, не знам как, но намерих в себе си готовност и решителност да опитаме отново и го взехме. Видимо му харесваше промяната и съжителствахме добре ден след ден – всичко беше като в приказка, не можех да му се нарадвам! Той пазеше чисто, а аз се грижех за него с удоволствие. Идилията обаче продължи точно шест дни, а на седмия той го направи – изпика се на пода. И не само това, но взе и да се спуска гневно на децата. Още същия ден Макс бе върнат на село без възможност за обжалване.
По случай наближаващата (и вече отминала) Коледа, мъжът ми и аз попитахме децата какви подаръци искат. Момчетата поискаха игри, а дъщеря ни, със сълзи на очите, каза, че единствено искала Макс и нищо друго. Толкова докосната бях от тъгата ѝ, че отново поисках да се свържа по-надълбоко с чувствата и нуждите ѝ, които стояха зад това нейно толкова голямо желание. Така отново започнахме емпатичен диалог, в края на който се открои нуждата, до която и преди стигахме – нуждата да има близост с животинка, с която да споделя съкровени моменти. Предишните пъти оставях нещата дотам, с доверието, че това само по себе си бе достатъчно подкрепящо. Този път обаче бях отворена да потърсим решение, различно от Макс, което би могло да удовлетвори тази нейна нужда, но и да подкрепя нашите потребности. Така, набързо и единодушно, решихме да вземем морско свинче. (Е, тръгнахме с мъжа ми за едно, а накрая взехме три…)
Моментът, когато дъщеря ми гушна своето свинче за първи път, е един от най-трогателните в живота ми. Знаех предварително, че това същество щеше удовлетвори нуждата ѝ от близост и приятелство, но нямах ни най-малка представа, че щях да я видя да плаче от щастие. Та тя никога преди не беше плакала от щастие! Толкова благодарност изпитвах в сърцето си, съзерцавайки я как прелива от любов и щастие. Толкова благодарност изпитвам и сега, когато виждам как го гушка. Тя го гледа с много нежност и любов, като бебенце, и продължава да ни благодари за това, че сме ѝ дали тази възможност. То също е много привързано към нея и имат специална връзка, в която и двамата изглеждат щастливи. Тя му отдава цялата си любов и казва, че това е най-голямото ѝ щастие и най-големият подарък, който някога е получавала.
С тази дълга история най-вече исках да споделя, че се чувствам благодарна за всичко, което се роди през емпатията около това упорито нейно желание да си върнем кучето. Дългият ни път дотук си струваше. Струваше си свързването, което емпатията създаваше помежду ни всеки път, когато чувах чувствата и потребностите на дъщеря ми и когато тя чуваше моите. Струваше си и изстрадването на потребността ѝ, която откривахме и оставяхме с доверие неудовлетворена толкова много пъти. Струваше си и решението, до което стигнахме накрая, за да удовлетворим тази потребност, зачитайки нуждите на всички ни.
п.п. Свинчета ни се казват Морси, Топчо и Малчо. Всяко от тях си има свой малък стопанин, но и ние големите много ги обичаме. Това са едни много мили същества, които позволяват да бъдат гушкани и обичани до безкрай. Обичат да ядат различни растения, но най-много от всичко – магданоз! Толкова много го обичат, че като видят някой да отваря хладилника, или като чуят да шумолим с найлонова торбичка – се изправят на клетката и започват да цвърчат от нетърпение. И много ядат, направо не спират! Мъжът ми казва, че до другата Коледа ще са готови за пържоли. :-))
Това са Боги и нейното прасенце Морси :-))
