С кого е от полза за нас да се сравняваме?

Още от раждането си неволно попадаме в съревнование, което с времето започва да работи пагубно за нас. Това е съревнованието между нас и другите. Отначало възрастните го правят, като ни сравняват с другите деца, a впоследствие и ние се научаваме до съвършество да правим същото. С какво обаче това ни помага?

Колкото по-често се сравняваме с другите, толкова по-жалки изглеждаме в собствените си очи и от това се чувстваме дълбоко нещастни. Колкото и да се стараем, все не сме достатъчно добри. В резултат от това изискваме от себе си повече и повече, ставаме зависими от оценката на другите, упрекваме се за грешките си и пропускаме да се поздравяваме за постиженията си, защото те никога не са чак толкова големи и чак толкова добри, колкото ни се е искало. Сравняването с другите блокира съчувствието ни както към нас самите, така и към другите. Разбирайки, че никога не можем да сме достатъчно добри, колкото ни се иска, за да сме в мир със себе си, ние се научаваме да забелязваме и недостатъците в другите. Обезценявайки ги по този начин, издигаме себе си над тях и се възмущаваме, надсмиваме или дразним, очаквайки и изисквайки от тях да бъдат по-добри. С това изместваме вниманието си от своето усъвършенстване към това на другите, за да си доказваме, че сме ценни и значими такива, каквито сме.

Но наистина ли става така, ставаме ли по-ценни и значими в своите очи?

Наскоро аз и една приятелка организирахме среща, в която да се опитаме да разрешим конфликт между сина ми Благо (11 г.) и нейното момче (13 г.). Срещата не протичаше в духа на ненасилствената комуникация (ННК), както ми се искаше на мен, но се доверих на гласа, който ме спираше да упорствам в това и ме поканваше да позволя на другата страна да води разговора по нейния начин. Съответно не вървеше в посока свързване и Благо беше в много „нагорещена“ ситуация, в аналогични на която обикновено реагира като действащ вулкан: избухва, залива всички с крясъци и тежки думи и накрая отпрашва нанякъде. Този път обаче, както никога по-рано, той се държа различно. Придържаше се към ННК, колкото му беше по силите, защитаваше се без да повишава тон, а когато стигна точката си на безсилие да продължава, въпреки че беше изпълнен с гняв, асертивно заяви, че се отказва от участието си в това и си тръгна без да вдига шум, нито да привлича вниманието на околните към себе си. Точно тогава приятелката ми направи коментар, че нейното дете се е държало по-добре от моето, и може би ѝ се искаше да вярва в това, че и аз съм могла да видя същото. Аз обаче видях нещо различно, от което се чувствах истински щастлива! Щастлива бях да видя, че детето ми е пораснало! Ей, хора!!! Та той никога по-рано не беше показвал толкова сдържаност, уважение и търпение в конфликтна ситуация, както го беше направил на същата тази среща, в която дори не искаше да участва! И независимо че другите не са видели това, той показа нова версия на себе си, многократно по-добра от предишните свои такива и за мен това беше празник! :-))

И точно това му казах, когато се прибрахме вкъщи. Казах му, че съм щастлива, защото видях момчето си пораснало. И че се гордея с него, защото виждам, че работи над себе си и се развива. И че за мен няма значение това, какво мислят другите за него, защото никой от тях не го познава по начина, по който аз го познавам. И че съм спокойна с това, че има хора, които си мислят и казват, че другите деца са по-добри в нещо от моите. Обичам децата си и ги приемам такива, каквито са. Наблюдавам развитието им единствено спрямо тях самите и се радвам на всеки техен малък или голям напредък, който постигат. Доверила съм се, че това е здравата основа, през която човек се вдъхновява да израства, а не през сравняването с другите, намирането на недосататъци, осъждането и обвиненията. Натрупала съм достатъчно опит с обратното, за да знам колко болка, страдание и нещастие носи това в живота. И съм благодарна за плодовете, които приемането на себе си и на другите дарява в живота ни.

В действителност това, което ни прави щастливи, е да ставаме по-добра версия на самите себе си.

С какво ще помогнем на една пеперуда, ако я сравняваме с другите пеперуди? За нея не е ли единствено значима собствената ѝ метаморфоза?

Красотата и богатството на света не се ли крият в разнообразието от хора, цветя, пеперуди, плодове, дървета, пейзажи…?

Наистина ли си струва всички да сме еднакви?

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *