„Онова, което другите правят, може да бъде стимулът, но не и причината за нашите чувства.“ – Маршал Розенберг

Маршал Розенберг (1934 г. – 2015 г.) има докторска степен по клинична психология от Университета в Уисконсин, където работи лично с Карл Роджърс. Посветил е живота си на разработване на нов метод за ефективна комуникация между хората.

Д-р Розенберг е основател и директор на международна неправителствена организация — „Център за ненасилствена комуникация“. Прекарва повече от 250 дена годишно в обучения по ненасилствена комуникация с различни групи — учители, лекари, военни и дори затворници. Методът му се практикува в почти цяла Европа, Азия, Африка и Северна Америка. Активността на д-р Розенберг се простира и на територии с военни конфликти, както и в икономически изостанали страни. Носител е на наградата за мир на Глобъл Вилидж Фондейшънс Бридж за 2006 г.

__________________________

Вярвам, че радостта и удоволствието, които изпитваме, когато даваме и получаваме, е естествена част от нашата природа. Поради тази причина почти непрекъснато ме занимаваха два въпроса. Какво ни отделя от състрадателната ни природа и ни кара да ставаме жестоки и да се използваме един друг? И обратно, с какво може да се обясни фактът, че има хора, които и при най-непоносимите условия успяват да съхранят естествената си способност за съчувствие и състрадание?

Докато проучвах факторите, които влияят върху способността ни да бъдем състрадателни, ме изненада колко решаваща роля имат езикът и начинът, по който употребяваме думите. Изработих метод на общуване — на изразяване и изслушване, който ни дава възможност да осъществим истинска връзка със самите себе си, както и с другите хора, и да даваме от сърце един на друг. Нарекох този вид общуване ненасилствена комуникация (ННК).

ННК посочва как да променим начина си на изразяване, както и начина, по който изслушваме другите. Вследствие на това думите ни престават да бъдат автоматични реакции, резултат от навиците ни, и се превръщат в съзнателно избрани средства, които са в тясна връзка с това, което възприемаме, чувстваме и от което се нуждаем. Учи ни как да изразяваме себе си искрено и ясно и едновременно с това как с уважение и емпатия да обръщаме внимание и на другия. По този начин при всяко едно взаимодействие придобиваме умението да разпознаваме както собствените си потребности, така и потребностите на другия. ННК ни учи да наблюдаваме внимателно и да определяме кои и какви са онези поведения и ситуации, които имат въздействие върху нас. Научава ни как да разпознаваме и изразяваме ясно онова, от което се нуждаем в даден момент. Системата е проста и въпреки това притежава изключителна преобразуваща мощ.

__________________________

Докато изследвах причините за отдалечаването от естественото ни състояние на съчувствие, открих специфични форми в езика и общуването, които смятам за основен фактор в агресивното ни поведение един към друг. За обозначението на този вид общуване използвам термина „отчуждаваща от живота комуникация“.

__________________________

Един от видовете отчуждаваща от живота комуникация е моралната присъда, която загатва, че хората, чиито действия са в дисхармония с нашите ценности, са лоши или грешни. Такъв вид присъда ще откриете в изказвания от рода на: „Проблемът ти е, че си егоист“, „Тя е мързелива“, „Те са предубедени“, „Това е неуместно“. Обвинения, обиди, потъпкване, поставяне на етикети и диагнози, критикуване, сравнения — всичко това е вид присъда.

Поетът суфист Руми е написал: „Отвъд представите ни за правилно и погрешно съществува едно пространство. Ще те чакам там.“ Отчуждаващата от живота комуникация ни поставя в клопката на идеята за правилно и погрешно. Светът на присъдите притежава богат език, изпълнен с думи, които класифицират и разделят на две хората и техните действия. Когато говорим на този език, ние осъждаме хората и поведението им и сме изцяло заети от това да търсим кой е добър, лош, нормален, ненормален, отговорен, безотговорен, умен, невеж и т.н.

Много преди да порасна, се научих да общувам по безличен начин, който ми позволяваше да прикривам онова, което действително се случваше в мен. Когато се сблъсквах с хора и поведения, които не харесвах или не разбирах, тогава си обяснявах нещата с това, че те са лошите. Когато учителите ми поставяха задачи, които не желаех да свърша, тогава те ставаха „гадняри“ с „ненормално високи изисквания“. Когато в потока от автомобили някой изникваше внезапно пред мен, реакцията ми беше „Идиот!“. Когато използваме този език и искаме да си обясним поведението на другите, основното, което ни занимава в мислите и в общуването ни, е да търсим грешката в тях. Търсим грешката и в самите себе си, когато се случи да не разберем нещо, или когато не реагираме така, както бихме желали. Вместо да обърнем внимание на това, от което другите може би се нуждаят, а не го получават, ние започваме да класифицираме, анализираме и да определяме степените на погрешно поведение. По този начин, ако партньорът ми иска повече чувства и нежност, отколкото аз му давам, тогава той е „несамостоятелен и досаден“. Но ако аз се нуждая от повече чувства и нежност, отколкото той ми дава, тогава вече е „студен и безчувствен“. Ако за колегата ми детайлите са по-важни, отколкото за мен, тогава той е „дребнав и критичен“. От друга страна, ако детайлите са по-важни за мен, отколкото за него, тогава той става „мързелив и небрежен“.

Убеден съм, че този вид анализиране на хората е всъщност трагичен начин да изразим собствените си ценности и нужди. Трагичен, защото изразявайки така своите ценности и нужди, ние увеличаваме съпротивата и самоотбраната точно от страна на онези, чието поведение е от най-голямо значение за нас. Трагичен е и защото, ако все пак се съгласят с нашето мнение, че грешката е в тях, и все пак решат да действат в хармония с нашите ценности, тогава ще го направят от страх, вина или срам.

Всички ние заплащаме скъпо всеки път, когато хората около нас се отзовават на нашите ценности и потребности не от сърце, а поради страх, вина или срам. Рано или късно ще усетим последиците от изчезващото доброжелателство на онези, които са приели нашите ценности под вътрешен или външен натиск. От своя страна те самите заплащат със собствените си чувства, защото е много вероятно да започнат да изпитват яд, раздразнение и намаляло самочувствие поради факта, че са се отзовали, водени от страх, вина или срам. Освен това всеки път, когато в ума си ни свържат с което и да е от тези чувства, вероятността да са способни да проявят съпричастност към нашите ценности и нужди се стопява.

Тук е важно да отбележа разликата между ценностни системи и морални присъди. Всички ние притежаваме ценностни системи, които са свързани с нещата, които ценим в живота; по този начин може да ценим искреността, независимостта или мира. Ценностните системи отразяват нашата вяра за това, кой е най-добрият начин, по който можем да служим на света. В същото време създаваме морални присъди за хората и поведенията, които не отговарят на нашите ценностни системи, и например казваме: „Насилието е лошо. Тези, които убиват други хора, са злодеи,“ Ако бяхме израснали в среда, която ни предразполага да бъдем съпричастни, щяхме да се научим да формулираме нуждите и ценностите си открито и ясно и да не търсим виновни, когато на тях не е било откликнато по подобаващ начин. Например вместо „Насилието е лошо“, бихме могли да кажем: „Страхувам се, когато за разрешаването на конфликтите използват насилие. Аз ценя други средства за справяне с подобни проблеми.“

Голяма част, ако не и всичкото насилие — независимо дали е словесно, психологическо или физическо, и независимо дали се проявява между семейства, племена или народи — се корени в онзи начин на мислене, според който причината за конфликта е по вина на противника. Хората, които мислят по подобен начин, са неспособни да осъзнаят собствената си уязвимост, както и уязвимостта на другите — неспособни са да разберат чувствата, мечтите, страховете и потребностите, които някой би могъл да изпитва.

__________________________

Друга форма на отчуждаващата от живота комуникация са сравненията. В своята книга „Как да станем нещастни“ Дан Грийнбърг демонстрира с чувство на хумор коварната сила, която сравняващият начин на мислене е способен да упражни върху нас. Той предлага на всеки, който иска да се почувства нещастен, да се научи да се сравнява с другите хора. За начинаещите той предлага и няколко упражнения. В първото се представя плакат на мъж и жена в цял ръст, които, според стандартите на съвременните медии, въплъщават идеала за физическа красота. Читателят е инструктиран да вземе мерките на тялото си, да ги сравни с мерките на привлекателните образци, след което да размишлява върху разликите.

Упражнението гарантирано дава обещания ефект: колкото по-често се сравняваме, толкова по-жалки и по-нещастни започваме да се чувстваме. Когато постигнем състояние на най-дълбока депресия, прелистваме на втора страница, където откриваме, че първото упражнение е било само за загрявка. Понеже физическата красота е относително повърхностна, Грийнбърг ни дава възможност да се сравним с нещо, което наистина е от значение: постиженията. Той прибягва до телефонния указател, от който случайно набелязва няколко човека, с които да се сравним. Първото име, което той твърди, че е изтеглил, е Волфганг Амадеус Моцарт. Грийнбърг представя списък на езиците, които Моцарт говори, и на музикалните творби, които е написал до ранна тийнейджърска възраст. Читателят е инструктиран да сравни всички свои постижения до този момент с онези, които Моцарт е постигнал до дванадесетгодишна възраст, след което да размишлява върху разликите.

Дори и за онези читатели, които никога повече няма да се измъкнат от нещастието, което сами са си докарали с това упражнение, става очевидно колко успешно този начин на мислене блокира съчувствието — както към себе си, така и към другите.

__________________________

Отхвърлянето на отговорността също е вид отчуждаваща от живота комуникация. Този вид комуникация замъглява съзнанието, вследствие на което ни прави неспособни да забележим отговорността за собствените ни мисли, чувства и действия. Когато например употребяваме израза „трябва“ в изречения като: „Има неща, които трябва да бъдат направени, независимо от това дали ни харесва, или не“, можем добре да видим как отговорността за нашите собствени действия е способна да се укрие в речта ни. Изрази като „кара ме да се чувствам“ или „караш ме да се чувствам виновен“ са друг пример за това, как езикът ни предразполага да отричаме личната отговорност за собствените ни чувства и мисли.

Веднъж, когато в група от родители и учители обсъждахме опасностите, които крие езикът, който загатва липсата на право на избор, една жена гневно възрази: „Въпреки всичко има неща, които трябва да се направят, независимо дали това ни харесва, или не! И не виждам нищо лошо в това да казвам и на децата си, че просто има неща, които и те трябва да свършат.“ На молбата да даде пример за нещо, което „трябва“ да свърши, тя отвърна: „Това е лесно. Когато се прибера довечера, ще трябва да сготвя. Мразя да готвя! Ужасно мразя да готвя, но го правя всеки ден от двайсет години насам, дори когато съм толкова болна, че едва ставам от леглото, защото това е едно от нещата, които просто съм длъжна да направя.“ Отговорих ѝ, че ми е мъчно да чуя как по принуда е прекарала такава голяма част от живота си, правейки нещо, което е мразила, и изразих надеждите си, че научаването на езика на ННК може би ще ѝ помогне да намери по-добри алтернативи.

Жената се учеше бързо. След края на семинара тя се прибра вкъщи и съобщи на семейството си, че повече няма да готви. След три седмици, когато двамата ѝ синове посетиха един от семинарите, ми се удаде възможност за обратна връзка от страна на семейството ѝ. Бях любопитен да разбера как са реагирали на решението на майка си. По-големият син въздъхна: „Маршал! Просто си казах „Благодаря ти, Господи!““ Виждайки недоумението ми, той обясни: „Мислех за това, че може би най-накрая ще спре да се оплаква по време на всяко едно хранене!“

Друг случай — правех консултации в едно училище, когато една учителка отбеляза: „Мразя да давам оценки! Не мисля, че има много полза от тях, освен това създават напрежение в учениците. И въпреки това трябва да оценявам: училищният правилник го изисква.“ Точно тогава упражнявахме как да се изразяваме сред учениците така, че това да засили в нас съзнанието ни за отговорността за собствените ни постъпки. Предложих на преподавателката да замени израза „трябва да давам оценки, защото правилникът на училището го изисква“ със: „аз избирам да давам оценки, защото искам…“ Тя отвърна, без да се двоуми: „Избирам да давам оценки, защото искам да запазя работата си“, след което бързо добави: „Но не ми харесва да го казвам по такъв начин. Кара ме да се чувствам отговорна за това, което правя.“ — „Точно заради това предложих да го кажеш все пак така“, отвърнах аз.

__________________________

Друга характерна пречка за съчувствието е изразяването на желанието под формата на изискване. Изискването съдържа в себе си явна или скрита заплаха за това, че ако не се подчиним, ще бъдем порицани или наказани. Този вид общуване е широко разпространен в нашата култура, особено сред хората, които притежават власт.

Получих няколко безценни урока за изискването от собствените си деца. Бях си втълпил, че задачата ми като родител е да поставям изисквания. Трябваше обаче да разбера, че и всичките изисквания на света нямаше да ми помогнат да накарам децата си да свършат каквото и да било. Това е скромен урок за нас, родителите, учителите, или началниците, които мислим, че работата ни се състои в това да променим поведението на другите и да ги накараме да се държат прилично. Децата ми ме научиха на това, че не мога да ги принудя да направят каквото и да било. Най-многото, което мога да постигна, е, като ги наказвам, да ги накарам да съжаляват, че не са го направили. И в крайна сметка разбрах и това, че всеки път, когато бях достатъчно глупав да искам да ги подчиня, като ги заплашвам с наказание, те винаги намираха начин да ме накарат да съжалявам за това!

__________________________

Отчуждаващата от живота комуникация е също така свързана с разпространеното схващане, че някои постъпки трябва да бъдат възнаградени, а други — наказани. Този начин на мислене е изразен чрез думата „заслужава“, например: „Той заслужава да бъде наказан за това, което стори.“ Това предполага „лошотия“ от страна на онези, които се държат по определен начин, и приканва те да бъдат наказани, за да се разкаят и да променят своето поведение. Вярвам, че е в интерес на всички хора да се променят не за да избягват наказанията, а защото виждат ползата за самите тях от една такава промяна.

Вместо да се учим как да бъдем наясно със собствените си чувства и нужди, ние израстваме, усвоявайки език, който предразполага към използването на епитети, сравнения и изисквания, както и към произнасянето на присъди. Убеден съм, че отчуждаващата от живота комуникация се корени във възгледите за човешката природа, които имат вековно минало. А именно, че човек по природа е зъл и недодялан и образованието е това, на което е възложено да озапти непривлекателната ни природа. Този вид възпитание често поставя под въпрос правото на съществуване на чувствата и потребностите, които изпитваме. От крехка възраст ние се научаваме да прекъсваме връзката с онова, което се случва.

Речникът ни от определения за назоваване на хората често пъти е по-богат от речника, с който можем ясно да опишем своите емоционални състояния. Учих 21 години в училищата в Америка и не мога да си припомня нито един случай, когато някой да ме е попитал как се чувствам. Чувствата не се смятаха за важни. Онова, което се ценеше, беше „правилният начин на мислене“ — а какво е правилно, се определяше от хората, които притежаваха ранг и авторитет. Вместо да се осланяме на себе си, ние се оставяме други да ни водят. Научени сме да съществуваме в главите си и да си задаваме въпроса: „Кое ли е онова, което според другите е редно да си мисля и да сторя?“

__________________________

Емпатията е разбиране и уважаване на онова, което другите преживяват. Според китайския философ Чуанг Цу истинската емпатия означава да слушаме с цялото си същество: „Да чуваш с ушите си е едно. Да разбереш чутото – това вече е друго. Но когато слушаш с душата си, не зависиш от никое възприятие, нито от слуха, нито от разума. Този вид изслушване изисква да изпразниш сетивата си. И когато това се случи, тогава цялото ти същество е готово да слуша. И тогава пряко улавяш онова, което е пред теб, което не може да бъде чуто с ушите и не може да бъде разбрано с ума.“

Емпатията към другите се появява тогава, когато изчезнат всичките ни предположения и предразсъдъци, свързани с тях. Роденият в Австралия израелски философ Мартин Бубер описва качеството на присъствие, което животът изисква от нас, по следния начин: „Независимо от всички прилики всяка проява на живота е като новородено дете и има ново лице, каквото досега не е имала и каквото няма и да има. Затова животът винаги изисква от теб реакция, за която не можеш да се подготвиш предварително. Не изисква нищо от миналото. Иска присъствие, отговорност; иска теб.“

Присъствието, което емпатията изисква, е трудно за поддържане. „Способността да отдаваме вниманието си на страдащия е много рядко и трудно нещо. То е почти като чудо. То е чудо!“ – твърди френската писателка Симон Вейл. „Повечето от онези, които си мислят, че притежават тази способност, я нямат.“ Вместо емпатия обикновено сме склонни да даваме съвети, да успокояваме или да разказваме за собственото си положение или чувства. Вместо това емпатията изисква да обърнем цялото си внимание към посланието на другия човек. Да му предоставим времето и пространството, които са му нужни, за да се изрази и да се почувства изслушан и разбран. Една будистка мъдрост описва точно тази способност: „Не просто прави нещо. Присъствай!“

Не можем да дадем на другите нещо, което самите ние не притежаваме. По същия начин, ако се затрудняваме или нямаме желание да дадем емпатия, това е знак, че самите ние имаме голяма нужда от нея и няма как да я предложим на другите. Има случаи, когато, ако признаем пред другия, че собственото ни страдание ни пречи да се отнесем с разбиране към него, е възможно точно той да ни даде емпатията, от която се нуждаем.

Емпатията е разбиране и уважение на онова, което другият човек преживява. Често сме склонни вместо емпатия да даваме съвети, да успокояваме или да споделяме собственото си мнение или чувства. Емпатията ни призовава да изпразним умовете си и да присъстваме с цялото си същество, докато изслушваме другия.

Карл Роджърс описва влиянието на емпатията по следния начин: „Когато някой те изслуша истински, и не те осъжда, нито се опитва да поема отговорност вместо теб… това е невероятно чувство. Когато усетя, че съм изслушан и чут, започвам да възприемам своя свят по различен начин, който ми помага да продължа напред. Удивително е как неща, които изглеждат непреодолими, се преодоляват, когато някой те изслуша. Как елементите от хаоса се подреждат, когато някой наистина те чуе.“

Колкото по-добре успеем да се свържем с чувствата и нуждите, които се крият зад думите на другите хора, толкова по-малко ще ни е страх да се разкрием пред тях. Ситуациите, в които сме най-малко склонни да разкрием своята уязвимост, са онези, в които, от страх да не загубим контрол и авторитет, се стремим да се покажем като „твърди“ хора.

Способността ни да предлагаме емпатия може да ни помогне да запазим своята уязвимост, да предотвратим потенциалните актове на насилие, да чуем думата „не“, без да я приемаме като отхвърляне, да освежим безжизнения разговор, и дори да чуем чувствата и нуждите, които някой изразява чрез своето мълчание. Хората винаги могат да се преборят с парализиращата сила на своята душевна болка, когато намерят пълноценен контакт с някого, който е способен да ги изслуша с емпатия.

Когато се вслушаме в чувствата и нуждите, спираме да виждаме хората като чудовища.

Ако изслушваме отрицателните отговори с емпатия, ще се предпазим от това, да ги приемаме лично.