Помощта е ценна, когато е поискана

Поговорката „Насила хубост не става!“ е вярна както с това, че хубавите неща не се случват, ако не са по свободната воля на другия, така и с това, че нещо постигнато против нея, не би могло да е хубаво.

През годините животът болезнено ми преподаваше този урок, но упорито отказвах да се вслушам и настоявах да помагам на близките си дори когато те не искаха това. В същото време разбирах какво е преживяването и от другата страна, когато някой ми помагаше без да ме е питал, или – още по-зле – въпреки изказваното от мен нежелание за това. Най-силен пример за мен е случаят с раждането на дъщеря ми, второто дете, когато това несъобразяване с волята ми застраши живота и на двете ни. То се оказа изключително травмиращо за мен вследствие на практики, с които не бях съгласна, не желаех и се опитвах да спра. Действията на екипа нямаха никакво медицинско основание и бяха изцяло против волята ми. Въпреки това бях държана насила физически, притискана отвсякъде и натискана, а детето още не беше готово да се роди и нямаше никакво медицинско основание да бъде изваждано насила. Лекарката обаче го изтръгваше от мен с набор от методи, които и до днес считам за варварски, от които изпитвах непосилна болка, губейки съзнание, и срещу които всячески се съпротивлявах, но единствено я чувах да ми повтаря: „Помагам ти, Миме! Отвори си краката!“, защото инстинктивно правех обратното, поради нетърпимата болка. И това категорично не беше помощ нито за мен, нито за детето. Въпреки че в духовен план това преживяване ме подкрепи да израстна, така че години по-късно да осъзная неща, които иначе едва ли щях да мога – благодарна съм за всички тях, за урока и съм смирена с преживяното, но то помощ не беше.

Ако образното „хващам те за ръка“ означава да ти помогна, то би следвало това да стане по взаимно съгласие – аз да искам, и ти да искаш; да си подал доброволно ръката си към мен, за да я хвана, така че да бъде помощ, а не насилие. Този, на когото се помага, има да е изразил волята си за това пред другия, или пред Бог, пред Вселената, пред Живота – няма значение пред кого, може и да не е било на глас, важното е обаче да я е изразил. И това е така, защото, за да поиска човек да бъде подпомогнат от някого, който в дадения момент е в позиция на по-силен/знаещ/можещ от него, той има преди това да е приел своите слабост/незнание/неумение и нужда, да се е смирил с тях. Само тогава би могъл да приеме помощта като такава и да чувства благодарност.

Изпадала съм в безброй ситуации, когато аз съм помагала без да проверя дали това подкрепя другия, а впоследствие се е оказвало, че не е искал и според него съм му навредила, а също и в немалко други, когато някой ми е помагал на мен без да желая. И резултатът винаги е бил един и същ във всяка от тези ситуации – сърдене, недоволство, неудовлетворение, гняв, понякога и равнодушие, но не и благодарност. В такива ситуации съм си мислела: „Искам да съм спокойна, че съм помогнала, не ми трябва благодарност“, като същото съм чувала да казват и другите помагащи. Работата е там обаче, че накрая, макар и да не сме търсили благодарност, преживяваме болезнено неудовлетворението, което чувства другият от намесата ни, и ни е трудно да разберем защо реагира така. Не сме търсили благодарност, но и не усещаме спокойствие или удовлетворение от това, че сме помогнали. И това е така, защото ако сме честни пред себе си, ще признаем, че ни се е искало да имаме принос в живота на другия, да направим нещо добро, или просто да сме в мир със съвестта си. Което ще рече, че преди всичко сме го направили заради себе си. Без да отчитаме обаче, че непоисканото добро може да бъде зло и дори насилие за другия. И именно от това неосъзнаване произлиза пословицата: „Пътят към ада е осеян с добри намерения“, защото не сме били съзнателни за истинското си намерение зад привидното „да помогнем“. А първата крачка към повече съзнателност е в това да приемем, че всичко, което правим за някого, го правим на първо място заради себе си. Следващата е да проверим дали другият би искал онова, което можем да му предложим.

Разбира се, в критичен момент е трудно да се прецени дали другият би поискал помощ, особено ако няма възможност за разговори. Затова, предполагам, си струва да спасим например желаещия да се удави, щом като можем, а после, ако не го е искал, може би все ще намери как да го случи успешно… или пък не?! От това, което виждам обаче, най-често се впускаме да помагаме на ближния, при това с настоятелност, в ситуации, в които спокойно бихме могли да проверим каква е волята му, както и да приемем отказа му, ако е изразил такъв. Като – струва ми се – това най-често се случва от възрастните към децата, но и не само. Правим го, когато искаме: „да стане по-бързо“, „да стане по-лесно“, „да не се мъчи“, „да не се нарани“, „да го предпазим“, „да му спестим разочарованието/болката/огорчението…“ и т.н., и устремени към крайния резултат, действаме против изказаното или неизказано желание на другия да се справи сам… И на всичкото отгоре, си мислим, че му оказваме помощ…

А как се чувстваме ние, когато някой постъпва така с нас?

Ядосваме ли се на такава помощ?

Благодарни ли сме за нея?

Ако за нас е ценно да се поизмъчим, да сгрешим, да ни боли и да умрем дори, но да научим през опита си даден урок, да усъвършенстваме себе си и да успеем сами, каква помощ би била тази, която ни лишава от урока… от израстването… от пътя?

Може ли нещо, за което не сме съгласни, че ни трябва, да бъде помощ за нас?

Или гледаме на това като насилие?